Ако поредицата "Голямото престъпление" е била изобщо с някаква цел, тя е за по-добро разбиране, че знанието може да подобри живота ни и за почитане на мъртвите, които вече не могат да говорят.

В рамките на 40-годишното проучване, арменския геноцид преминава от крайнo противоречива тема в широко и дълбоко море от информация.

„В крайна сметка, турското общество не знае истината, но все още я отрича, то защитава онова, което вярва, че е истината.“

И до днес границата между Турция и Армения остава затворена - наследство от Съветския съюз, войната за Карабах и Геноцида.

Отричането на арменския геноцид е свързано със защитата на турската държава и запазването на митовете, които турците разказват за миналото си.

През 1965 г. петдесет години болка и мълчание избухват в ново движение - тласък да бъде признат арменският геноцид от света.

В пробуждането от кървавoто Голямо престъпление, в ужасяващия апогей на Холокоста, Рафаел Лемкин въвежда нова дума и нова концепция в света: геноцид.

През 1921 г., след месеци на внимателно планиране, Сохомон Техлирян убива Талат Паша, архитект на арменския геноцид. Това е историята на онази отмъстителна мисия: Операция "Немезида".

Турция е управлявана от жестока диктатура за едно поколение - авторитарен режим, който изгражда нация от нулата, но унищожава всички следи от миналото.

Днес Османската империя рухва. В заключителните месеци на 1922 г. тя е поставена на колене не от чужди сили, както се очакваше отдавна, а отвътре.

Под ръководството на Мустафа Кемал, от пепелта на Комитета за единство и напредък се издига ново националистическо движение - предизвикателство за окупацията и хилядите оцелели от геноцида, които се опитват се да се върнат у дома.

Вследствие на катастрофата e създадено глобално хуманитарно движение, за да помогне на гладуващото население. Това е историята на „Помощ за Близкия изток“ и опитът да бъде върнат арменския народ от мъртвите.

Извънредните военни трибунали от 1919 г. отново изправят лице в лице палач и жертва. Може ли да има справедливост за арменците?

Докато съюзниците изготвят планове за разделяне на Османската империя, в парламента бушуват яростни дебати за случилото се с арменците.

Когато се сблъскват с ужасите на арменския геноцид, някои хора отказват да останат безучастни. Те избират да не се подчиняват на своите правителства и командири. Избират да спасят арменците от унищожение и да свидетелстват за тяхното тежко положение.

Знаели ли са германците какво са правили техните османски съюзници по време на Първата световна война? Прикривали ли са дипломатите унищожаването на арменците? Били ли са замесени войници в масови убийства? Този епизод изследва въпроса за съучастието на Германия.

Предполагаше се, че войната ще сложи край на всички войни. Но докато съюзническите войски навлизаха в Османската империя през ноември 1918 г., Комитетът за единство и напредък вече кроеше планове за защита на държавата от подялба.

През май 1918 г., под заплаха от унищожение е обявена първата в историята на света Република Армения. Но каква окаяна декларация представлява само - „преждевременното раждане на болно дете“.

В бурните следи от руската революция, османците се насочват на изток към праисторическите земи на асирийците. Случилото се около град Урмия през 1918 г., е основната част на това, което те наричат Сайфо - Мечът.

„Оставете цялата си собственост: мебелите, постелките и вещите си. Затворете магазините и бизнеса си с всичко вътре ... Направете списък на всичко, което притежавате, включително добитъка, и го предайте на посочения служител ... Имате десет дни, за да се съобразите с този ултиматум. “

Процесът на асимилация е като машина. От едната страна тя се захранва с арменски тела, а от другата страна излизат нови хора, изчистени от старата си идентичност, приели нова кожа по принуда, нов език и нов живот, който не е техен.

Дер Зор е връхната точка на арменското страдание. Черна празнина, в която хората изчезват. Повече от думата „депортиране“, повече от фигурата на Талаат Паша, Дер Зор е единственото обобщение на арменския геноцид.

През цялата 1915 г. сцените на апокалипсис и деградация са неизбежни. Османската империя се превръща в морга на открито. Онези, които са свидетели на жестокостта, се чувстват, сякаш „светът е към своя край“.